Отвъд Златни пясъци има още много

През октомври група немски журналисти посетиха Родопите, в пътуване, организирано от туристическа агенция „Одисея Ин“. В обиколката им, целяща да разкрие и други атрактивни за европейците дестинации, освен популярните морски курорти, беше включено и село Косово. Това е първата статия, посветена на тура им, публикувана от Дорис Вегнер в Augsburger Allgemeine на 25 октомври 2016 г.

 

Отвъд Златни пясъци има още много

България е много повече от евтина ваканция на море. Едно пътуване из планините, в едно заспало село, в което животът отново се връща, и при един обсебен от изкуството жител на панелните квартали

 

Дорис Вегнер, Augsburger Allgemeine, 25 октомври 2016 г., Превод: „Одисея Ин“

739542_15

Само не правете резки движения! Ръбът става все по-тесен, пясъчните скали рязко се спускат надолу. Те не само изглеждат крехки, а и наистина са такива. Но гледката от тях е спираща дъха. Покрити с гора хълмове, докъдето поглед стига, малко обработваема земя, няколко лозя и в далечната мараня – планини. Прибавете към това пясъчните пирамиди, тези сякаш нарисувани на ръка и добавени към пейзажа островърхи формирования. Очаквахме ли това от България? Една страна, която свързваме само с евтини почивки на Черно море? В действителност си струва да откриеш България отвъд Златните пясъци. Едно пътуване в югозападната част на страната: с една стара планинска железница, до едно село, в което животът отново се връща и при един обсебен от изкуството жител на панелните квартали на София. Три изключително интересни срещи, които говорят много за една балканска държава, отдалечена само на 2 часа път със самолет, но за нас преди всичко и на първо място: непозната!

melnik

Още отдалече се чува локомотивната свирка. След това старият червен дизелов локомотив спира и родопското влакче влиза в гара Якоруда. Няколко минути по-късно влакчето с коловоз, тесен само 76 см, се изкачва по склона на оцветената в жълто есенна гора. Тракат и се клатушкат зелените вагони, оставили зад себе си вече много километри. Долу слънчевите лъчи проблясват в реката. На Аврамово, най-високо разположената железопътна гара на Балканите (1267 м), се качва Кристиян Ваклинов. Него тук всички го познават.

22-годишният Кристиян е спасил родопското влакче от закриване. Планината Родопи се намира в граничната с Гърция зона. Но граничното й положение не е само в географски смисъл. Това е регион, който никога не се е радвал на силна подкрепа от страна на държавата.  Тук живеят много мюсюлмани. При преминаването покрай селата там е видно, че със земеделие не се печели много. Само основните улици са асфалтирани, по пътищата се срещат магарешки впрягове. За мнозина железницата е единствената връзка с пазара в съседния град, с болницата, с училището. С нея всеки ден пътуват средно 800 души.

Въпреки това преди 4 години два от осемте влака дневно са спрени. И то именно вечерните, така че пътниците не могат да се върнат обратно. Кристиян е убеден, че целта е била да се намали броят на пътуващите, за да се спечелят аргументи за закриването на линията. И той започва да пише писма до министерството на транспорта, дълго време без дори да получи обратен отговор. Събира подписи на място по влаковете и стартира интернет петиция. Това, както и първите медийни публикации за дейността му, водят до резултат. Вечерните влакове отново са пуснати.

Но ангажиментът на Кристиян за родопската теснолинейка не спира до тук – влакчето е неговото „хоби“. В момента той следва финансов мениджмънт в София. И тази година организира празнуването на 90-годишнината на теснолинейката на място на гарите. На всяка спирка от трасето излизат жителите на населеното място, облечени в народни носии, с домашно приготвени ястия. В момента Кристиян събира дарения за реставрацията на една от гарите, строена от немски инженери, в която ще бъде открит музей на теснолинейката. И вече не се тревожи за бъдещето на влакчето. „Сега то е твърде популярно, за да бъде закрито“, казва 22-годишният Кристиян и се усмихва. Вече не само местни жители и ученици, но все по-често и туристи пътуват по 125-километровото трасе от Септември до Добринище. Изминаването на целия маршрут трае 5 часа. Навсякъде, където влакчето спира, всички си говорят с Кристиян, кимат му или го потупват по рамото. Междувременно той има дори безплатна годишна карта за пътуване, дадена му по инициативата и със застъпничеството на пътуващите с теснолинейката.

kristian

Чаровният Пловдив, който през 2019 г. ще бъде европейска културна столица, отдавна вече е зад нас. Асфалтовият път навлиза все по-дълбоко в долината. Изглежда невероятно, че пред нас някъде наистина има село. Но след това виждаме първите къщи. Типични възрожденски къщи, както се нарича в България този архитектурен стил, развил се по време на българското Възраждане. Приземието е каменно, отгоре стръмно се надвесва първият етаж. Село Косово обаче е доста далече от своето възраждане. Някога тук са живели близо 1000 души, днес те са 9. Разходка из едно призрачно село. Повечето жители напускат в търсене на работа в предприятията долу. Указателната табела за къщата на Христо и Светлана прилича на чуждо тяло – твърде нова е в сравнение със запустелите и изоставени къщи наоколо.

Косово не е изолиран случай. Много села в България са останали без обитатели. В годините на социализма селяните са превърнати в работници в тежката индустрия. Традиции, семейно наследство, дом и двор падат в жертва на указания прогрес. И днес мнозина напускат. „България се обезкървява“, казва Енцеио Ветцел, директор на „Гьоте институт“ в София. „Тези, които учат немски при нас, напускат, разбира се“. Преди промените България има близо 9 милиона жители, сега са само 7,2 млн. Елитът напуска, вече има недостиг на лекари и медицински сестри, които се търсят на Запад. България е не само най-бедната държава в Европейския съюз, но и с най-голямата миграция на населението.

Но има и едно слабо движение в обратната посока. Има даже интернет страница с информация къде могат да се наемат изгодно изоставени къщи, така че те да бъдат предпазени от разпадане. Когато Христо и Светлана планират връщането си от Венецуела, те нарочно търсят къща в изоставено планинско село,  за да я реставрират и превърнат в къща за гости. „За да се завърне животът там“. Те са видели подобен проект във Франция и искат да го приложат и тук. Защо? „Може би, защото започваме да ценим повече корените си тогава, когато сме били далече от тях“, казва 62-годишната Светлана. Сега те се грижат за опазването на българските традиции. На масата ухае вкусен гювеч, а съседите са дошли, облечени в народни носии, и пеят песни за любовта и за красотата на планината.

Многото безсънни нощи с въпроса дали решението им е било правилно, както и трудните времена, вече са зад Светлана и Христо, от тази година нещата са потръгнали. И те повече не искат да бъдат другаде. Когато слънцето се показва и облива в мека светлина гористата долина отсреща, можеш да разбереш защо. На терасата стои кошница, пълна с гъби, които Христо е събрал рано тази сутрин. Двамата не се чувстват самотни. „Не си въобразяваме, че хората ще се завърнат в Косово.“ Но вече има такива, които възстановяват друга стара къща и я превръщат във вила за почивка. А догодина още едно семейство, което сега живее в Кувейт, ще се засели в Косово. „Радваме се на този факт“, казва Светлана. С тях жителите на селото ще станат 11.

kosovo

Белчо Белев никога не е живял навън. Напротив. Той винаги се е грижел за своето съкровище. 69-годишният мъж, с черно кожено яке и кафява кожена шапка, е посветил живота си на изкуството. Срещаме го в двора на Боянската черква в едно софийско предградие. Тя, както и други български храмове, е скромна отвън, но отвътре изцяло изрисувана със забележителни религиозни мотиви. Стенописите в малкия средновековен храм съдържат 240 различни фигури и разказват редица истории, между които и житието на Св. Николай. Тъй като рисунките от 1259 г. показват емоции и движения, крайно нетипични за религиозната стенопис от това време, екскурзоводът Белчев е убеден, че Ренесансът, който се радва на такава почит в Италия, би могъл да води началото си всъщност от България. Разбира се, стенописите на Боянската черква са част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.

България притежава неизброими съкровища на културата. Тук са оставили следите си много народи. Траките, римляните, османците… В София само трябва да разкопаете малко и попадате на римски останки. В идеалния център към метрото например, води улица, застлана с паваж от времето на древен Рим. Годна дори за обувки на токчета. Около 10 метра е културният слой, който археолозите трябва да проучат преди всеки строеж.

Белчев обаче е посветил живота си на Боянската черква. Всеки ден обсебеният от изкуството мъж пътува от своя панелен квартал „Надежда“ към „своята“ черква. Той дори е научил английски, за да може да разказва на повече слушатели за значимостта на стенописите. През деня заобиколен от голямото изкуство, вечер отново в сивотата на панелния квартал. Чието име, между другото, означава „надежда“.

belchev